В ерата на мобилните телефони и социалните мрежи заснемането на хора се превърна в ежедневие. Все по-често възникват въпросите: Може ли някой да ме снима без мое съгласие? Законно ли е публикуването на снимката ми във Facebook, TikTok, Instagram или YouTube? Какви са правата ми и към кого мога да се обърна при нарушение?

Отговорът не е еднозначен. Българското законодателство не забранява всяко фотографиране или видеозаснемане, но поставя ясни граници, когато се засягат конституционно защитените права на гражданите, правото на личен живот и защитата на личните данни.

Конституцията гарантира неприкосновеността на личния живот

Правото на личен живот е основно конституционно право.

Съгласно чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България:

„Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.“

Особено значение има чл. 32, ал. 2 от Конституцията, според който:

„Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие, освен в предвидените от закона случаи.“

Тази разпоредба е една от най-силните гаранции срещу произволното заснемане на гражданите. Тя защитава личността от неправомерно навлизане в личната сфера и следва да се тълкува съвместно с останалите конституционни права.

Всяко снимане ли е незаконно?

Не.

Чл. 32, ал. 2 от Конституцията не означава, че всяко фотографиране или видеозаснемане е автоматично противоправно.

В практиката на съдилищата винаги се извършва преценка на конкретните факти, като се отчита:

• дали заснемането е извършено на обществено или частно място;
• дали лицето е основният обект на заснемането;
• дали е било уведомено;
• дали е изразило несъгласие;
• каква е целта на заснемането;
• дали записът ще бъде публикуван;
• дали е налице обществен интерес;
• дали съществува законово основание.

Например видеонаблюдението, извършвано при спазване на закона, или заснемането от органите на МВР при изпълнение на законовите им правомощия представляват изключения, предвидени в закона.

Кога изображението представлява лично данни?

Съгласно чл. 4, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2016/679 (GDPR) лични данни е всяка информация, чрез която едно физическо лице може да бъде идентифицирано.

Изображението на човек  представлява лични данни, когато лицето може да бъде разпознато пряко или косвено.

Следователно:

• снимка;
• видеозапис;
• кадър от охранителна камера;
• изображение, публикувано в интернет,

представляват обработване на лични данни, ако позволяват идентифициране на конкретно лице.

Заснемането и публикуването са две различни правни действия

На практика често се смесват две различни действия:

Първото е действието на самото  фотографиране или видеозаснемане.

Второто е последващото публикуване, споделяне или разпространяване на изображението.

Именно публикуването най-често представлява обработване на лични данни по смисъла на GDPR и Закона за защита на личните данни.

Следователно едно лице може първоначално да бъде заснето при обстоятелства, които сами по себе си не нарушават закона, но последващото публикуване на неговото изображение да се окаже незаконосъобразно.

Какво приема Комисията за защита на личните данни?

В своята практика Комисията за защита на личните данни приема, че публикуването на снимки и видеозаписи, позволяващи идентифициране на физическо лице, представлява обработване на лични данни.

Обработването следва да има правно основание по чл. 6 от GDPR т.нар. законосъобразност на обтаботването.

Липсата на съгласие не винаги означава автоматично нарушение, тъй като Регламентът предвижда и други законови основания за обработване. Когато обаче липсва приложимо основание и не е налице надделяващ обществен интерес, публикуването може да бъде признато за незаконосъобразно.

Комисията извършва индивидуална оценка на всеки конкретен случай, като отчита:

• характера на публикуваната информация;
• начина на заснемане;
• целта на обработването;
• обществения интерес;
• степента на намеса в личния живот;
• дали лицето е публична фигура;
• дали публикацията обслужва обществен дебат или единствено любопитството на аудиторията.

Свободата на словото не е безгранична

Чл. 39 от Конституцията гарантира свободата на изразяване.

Същевременно ал. 2 постановява, че това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго.

Именно поради това съдилищата извършват баланс между две еднакво защитени права:

• свободата на изразяване;
• правото на личен живот.

Този баланс е трайно застъпен и в практиката на Европейския съд по правата на човека по чл. 8 и чл. 10 от Европейската конвенция за правата на човека.

Съдът последователно приема, че свободата на словото не оправдава всяка намеса в личния живот. Необходимо е да бъде доказан реален обществен интерес, който да надделява над правото на неприкосновеност.

Кога общественият интерес оправдава публикуването?

Общественият интерес не се предполага.

Той трябва да бъде конкретно установен.

Такъв може да е налице например при:

• разследване на корупция;
• разкриване на престъпления;
• журналистически материали с обществена значимост;
• защита на обществената сигурност;
• информиране по въпроси от значим обществен дебат.

За обществен интерес не се приемат:

• сензационното съдържание;
• любопитството към личния живот;
• желанието за повече гледания и споделяния;
• публикуването с цел осмиване или унижение.

Какви санкции могат да бъдат наложени?

При установяване на нарушение Комисията за защита на личните данни / съответно инспекторатът/  разполага с някой от следните правомощия включващи правото да:

• налага временно или окончателно ограничаване, включително забрана, на обработването на данни;
• разпорежда коригирането, допълването, изтриването на лични данни или ограничаването на обработването им;
• наложи глоба или имуществена санкция съгласно Закона за защита на личните данни.

Право на обезщетение

Наред с административната защита, всеки гражданин разполага и с гражданскоправна защита.

Съгласно чл. 45 от Закона за задълженията и договорите:

„Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.“

Ако чрез незаконно заснемане или публикуване са причинени вреди, засегнатото лице има право да претендира обезщетение пред съда.

Обезщетение може да бъде присъдено за:

• неимуществени вреди;
• психически страдания;
• стрес;
• унижение;
• накърняване на честта и достойнството;
• увреждане на професионалната репутация;
• имуществени вреди, когато са доказани.

Наред с това чл. 82 от GDPR също предвижда право на обезщетение за всяко лице, претърпяло материални или нематериални вреди от  администратора или обработващия лични данни вследствие на нарушение на Регламента.

Практиката на съдилищата

Българските съдилища последователно приемат, че всяко дело следва да бъде разглеждано индивидуално. Не съществува правило, според което всяко заснемане или всяко публикуване е автоматично законно или незаконно.

При преценката се съобразяват:

• Конституцията;
• Европейската конвенция за правата на човека;
• GDPR;
• Законът за защита на личните данни;
• Законът за задълженията и договорите;
• практиката на Европейския съд по правата на човека;
• решенията на Върховния касационен съд, Върховния административен съд и Комисията за защита на личните данни.

Заключение

Правото на  спокойствие  контролирано използване на нашите изображения или снимки е част от основното ни  право на личен живот. Същевременно свободата на изразяване и правото на информация също са защитени от Конституцията. Именно затова законът изисква внимателен баланс между тези конкуриращи се права.

Когато заснемането или публикуването на снимки и видеозаписи нарушава неприкосновеността на личния живот, извършва незаконосъобразно обработване на лични данни или накърнява честта и достойнството на гражданина, законът предоставя ефективни средства за защита – както пред Комисията за защита на личните данни, така и пред съда чрез иск за обезщетение.

Всеки конкретен случай следва да бъде анализиран според неговите фактически особености и приложимата съдебна практика, тъй като именно детайлите определят дали е налице законосъобразно упражняване на право или противоправно посегателство върху личността.